Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘Възгледи и хрумки’ Category

 

 

 В  Самотата на простите числа  Паоло Джордано разказва за обикновените неща – за всички малки и незначителни детайли, съставляващи материята на живота. Той разкрива онова, което живее само в нашите мисли, но остава несподелено. Поглежда в бездната от думи, които не чуваме, когато са ни потребни. Проследява в какво ни превръщат направените избори.

Романът отброява решаващите секунди на двоумението и пропуснатите възможности. Това е разказ за една почти любов или историята на вечната самота, която ни следва по целия път през живота…

Read Full Post »

Автори:

Мая Коларова, Златина Димитрова


Инициативата за създаването на Not the Booker prize е подета от Сам Джордисън* преди две години. Идеята е да се представи демократична алтернатива на литературната награда The Booker Prize. Причината – острите критики, които търпи Букър, основно що се отнася до неправилния избор на победител, ощетяването на някои литературни жанрове (като фантастика например), а разбира се оспорвана е и компетентността на журито и неговия състав.

Амбициозната цел на Not the Booker е да даде отговор на въпросите – могат ли читателите да са по-добри съдници? Дали те имат повече разум от съдиите? Могат ли блогърите да изберат по-достоен победител? И в крайна сметка – дали няма финалният вот да е същият?

Резултатът – Сам Джордисън организира кампанията във виртуалното пространство. Тя започва с подбор на книги според определени правила**. Предложенията правят блогърите. Последващите дискусии по въпросните кандидатури в съчетание с електронен вот съкращават списъка, а накрая се излъчва победител. Наградата му, за разлика от тази на Букър (£50,000), е доста по-скромна – чаша на Guardian и евентуално радостта от победата.

Конкурсът се провежда за първи път през 2009, когато носител на наградата става Рана Дасгупта с романа „Соло“. Авторът с индийски произход е роден в Кентърбъри, графство Кент, Великобритания. „Соло“ излиза през март 2009 и печели освен учредената от „Гардиън“ награда и престижната Тhe Commonwealth Writers’Prize.

Романът разглежда съдбата на един стогодишен човек, който вижда как светът се променя през годините, как се преминава от прокарването на първите релси  към навлизането в информационната ера. Освен това действието се развива в…България. Дасгупта силно се интересува от историческото развитие на малка страна като нашата и решава да ситуира действието на романа си именно тук – в София. Написването на историята е свързано с много сериозни проучвания, кратък престой в София, по време на който Рана има възможност да се срещне с интересни хора, да усети духа на страната, да се разходи по улиците и да направи снимки, които да го връщат към мястото на действието. Писането на романа му отнема пет години, през които се отделя от заобикалящата го действителност в Индия, за да се пренесе в България и да развие историята на героя си Улрих.

Романът „Соло“ е преведен на български език от ИК „Жанет 45“ и представен през април в у нас. На премиерата на книгата в галерия „Академия“ авторът разказа за етапите, през които е преминал при написването на романа.

Първата му книга „Токио: полет отменен“ (2005) е приета добре от читателите и критиката и е сред номинираните за наградата „Джон Люълин“. Издателят Манол Пейков обеща и тази книга да получи български превод.

В момента протичат номинациите за тазгодишната награда Not the Booker Prize, втора по ред. В сайта на „Гардиън“ са публикувани откъси от номинираните книги, за да могат читателите да изберат своя фаворит, а освен това номинациите са и начин да бъдат популяризирани текстовете. Заради съмнение за некоректно гласуване „Гардиън“ излъчва два списъка с номинирани текстове и оставя читателите да преценят кой от тях заслужава повече номинацията. В резултат на това за наградата се конкурират следните романи:

The Cuckoo Boy by Grant Gillespie

Pictures of Lily by Matthew Yorke

Deloume Road by Matthew Hooton

The Canal by Lee Rourke

Advice for Strays by Justine Kilkerr

Предстои да разберем кой ще получи Not the Booker Prize тази година.

––––––––––––––-

* Сам Джордисън е британски писател, който има редица публикации в издания като The Guardian, 3:AM Magazine, The Times, The Independent и The Idler.
** Правилата на Not the Booker
За удобство критериите за подбор на книги са сходни с тези на The Booker Prize. Тоест могат да бъдат номинирани:
• Всеки роман (или дълга новела), написан от гражданин на Англия, на Ирландската Република или на Република Зимбабве.
• Не се допускат английски преводи на книга, написана в оригинал на друг език.
• Не се допускат книги, на които авторът е и същевременно и издателя, или които са били специално отпечатани от дадено издателство за случая/по този повод.
• Датата на публикуване да съответства със зададената за конкретната година времева рамка.
За разлика от правилата на Букър, в този случай не се ограничава броя участници от един и същ издател. Всички жанрове се допускат, както и всеки стил. Незадължително, но препоръчително е да има аргументация към номинацията на дадена книга.
След като се създаде първоначалният списък с предложения, се преминава на втория етап. Той представлява гласуване за предпочитаната книга. Шестте книги с най-много гласове отиват на следващия кръг – краткия списък. Сам Джордисън коментира в блог форма всяка от тях, като дискусията е отворена за мненията и на читателите. Надеждата на Not the Booker, както и на Букър, е, че хората ще се заинтересоват и ще прочетат поне финалните предложения. След това се прави финалният избор. Not the Booker има за цел да излъчи победителя преди Букър. От части, за да откраднат от блясъка им, но най-вече за да няма объркване.

Read Full Post »

Всяко начало е трудно. Колкото и банално да звучи това. И няма значение за какво се отнася – винаги е „тегаво”. И се изисква кураж и смелост, дори просто за да не се откажеш. Над това се замислих, когато прочетох една статия, посветена на мечтата. На мечтата да бъдеш писател. С публикувани произведения и световна известност, автографи … и всичко останало. Както се случва често, и в този случай се оказа, че нещата са далеч от стила „Елементарно, Уотсън!”. Затова сега на вниманието на всички настоящи и бъдещи хора на перото –  как го правят в Италия или пътят на писателя в седем стъпки и осем съвета.

Първото и най-важното – четене, четене и пак четене

–     Започнах да пиша от малка, защото разправях много лъжи – толкова заплетени, че се налагаше непрестанно да измислям нови ситуации и герои! Освен това никога не харесвах как завършват книгите и затова преизмислях края. – разказва Киара Валерио (Всеки е сам, изд. Пероне)

Киара е учила математика. Един ден случайно изпраща няколко свои разказа на издателска къща. Така се появява първата й книга За да усложним нещата (изд. Робин). В последствие започва да пише за литературно списание Нови Аргументи. Така за нея се задвижва механизмът на литературния свят…

Но коя е пътеводната звезда, която посочва верния път? Според Киара първата крачка, най-тежката – е да провериш дали МОЖЕШ да пишеш. Но това не е нещо, което зависи само от теб. Историите сами намират теб, а не обратното. Ти си като кино лента – твоята способност да се впечатляваш е това, което те прави писател. Но най-важното е четенето. Киара не би заменила литературата с нищо. Нито пък писането.

Стъпка втора – измъкни историите от препълнената си глава и им придай конкретност

Има една дълбока вътрешна потребност, която води до вземането на химикалката (или мишката) и „заиграването” с думите и сюжета. Потвърждава го и Матиа Синиорини. Той остава „извън играта” за известно време, след като реализира Тежкият Американски Бар (изд. Пекуод). Докато не издава Далеч от всяко нещо (изд. Салани).

–     Най-напред пишех основно текстове за песни – дълго време бях убеден, че това е моят път. После спечелих наградата Тондели и вратите на издателствата се отвориха за мен. Първия си роман написах на 21. Той се роди като израз на неудовлетвореността ми – струваше ми се, че след гимназията, светът ми се срина. Вървеше добре, но след издаването му, никой не ме потърси. Помислих си, че може би просто трябва да зарежа всичко това. Така се дипломирах и си намерих хубава работа. Всички смятаха, че трябва да съм доволен, но аз бях неописуемо бесен, защото светът около мен се сплескваше. Така започнах да пиша отново. И тъй като съм страстен читател, разбрах, че се очертава роман.

Изгубил връзките си в издателските среди, Матиа се свързва с агент (експерт, който чете обикновено срещу заплащане ръкописите, а после следи кариерата на автора), чрез когото си намира издател. Но за изработването на един роман са необходими голямо търпение и силна мотивация – ама откъде да се вземат? За Матиа те идват от удоволствието и удовлетворението да придаде форма на всички онези истории, с които е пълна главата му.

Колкото до изкушението да видиш произведението си в книжарница или в нечия библиотека – то не е толкова голямо според Матиа, защото докато това се случи, толкова много си работил, че на практика имаш време да свикнеш с идеята.

–     Моята мечта беше да ме рецензира Корадо Ауджиас (известен италиански писател, журналист, телевизионен водещ и политик). Когато това се случи, цяла седмица бях на седмото небе.

Ей на това му се вика добра мотивация!

Трета стъпка  – намирането на правилните събеседници – не е за подценяване, защото всъщност и за това се изисква талант

Матиа не е единственият, който е преминал от музиката към разказа. Подобен е и случаят на Паоло Джордано, докторант по физика на елементарните частици – Самотата на простите числа (изд. Мондадори).

Паоло започва да пише разкази, когато престава де се занимава с текстове за песни. По собствените му думи, усещал в себе си чувство на безполезност – онова, което обзема човек, когато е наясно какво би могъл да свърши, и осъзнава, че не го прави. Писането дава израз на емоционалността, която балансира студенината на физиката.

Късметът връхлита Паоло на един курс по творческо писане. Там се запознава с една библиотекарка, на която много се харесва неговата работа. Тя го подкрепя и го предлага на Мондадори. Сега е негов агент.

Та значи, колко е важно да имаш подкрепата на някого?

–     Много. Докато пишех романа имах нужда да бъда пришпорван, особено някой вечери, когато се връщах след цял ден, прекаран в университета, и сядах на компютъра. Много воля се изискваше, за да не спра. Когато осъзнах, че съм по средата на работата, си помислих „Никога няма да го довърша!!!”.

Обаче той успява. И цената на усилието се изплаща от интереса на голямата издателска къща и силния емоционален заряд на един телефонен разговор, с който редакторът Антонио Франкини съобщава добрите новини. Човек може да помисли, че Паоло е голям късметлия, но самият той добавя, че е търсил късмета си, записвайки се на онзи курс:

–     Изисква се талант и при създаването на условия за срещането на правилните „приятели”. Има много талантливи хора, които не са способни да си създадат подходящите контакти, да се доверят. Това ги ощетява.

Стъпка четвърта – шансът може да почука на вратата, но после е необходимо да си дадеш зор и да се поразвъртиш

Какво изпитва обаче онзи, който все още не е публикувал, а директно е тръгнал с еднопосочен билет към М-А-Й-Н-А-Т-А-С-И?

Да, случва се. На Валентина Тоноло, например. Нейните Срещи на тъмно излизат през юни 2008 от Кастелвекки. След като е учила философия и драматургия, Валентина е принудена да се захваща с най-различни неща, за да се издържа. Измежду многото се откроява и работата й в една сватбена агенция.

–     Писането беше начин да потърся моето собствено аз – когато се чувстваш натоварен, имаш нужда да се отърсиш от всичко. Аз го правех, описвайки иронично онова, което ми се случваше. Не мислех, че някога ще го публикувам. Но приятелите ми намираха разказите забавни и един от тях ме представи на Алберто Кастелвекки. Той хараса стила ми и се роди идеята да разкажа преживяното в сватбената агенция. (С други думи „докопала се” е до издател без много „зор” – щастливка!) Но от този момент насетне работих като луда. Не мислех за това какво ще стане след публикуването – до последно редактирах текста, защото исках да се получи прекрасно. Пожелавах си като го прочетат, хората да се смеят. И че след тази, ще последват и други книги.

Пета стъпка  – най-добри начини за връзка с редактори и издатели? Те сами ще ти ги подскажат

До тук стана ясно – начините да изпратиш на издателска къща ръкописа си са най-разнообразни от стандартната поща, имейл, да го дадеш на агент и пр. Но най-сигурният е първо да публикуваш нещо в някое списание или да участваш в конкурс. (А за България това е може би и най-вероятният начин да те забележат изобщо). По този начин ще се запознаеш с хора от издателската среда. Те ще те препратят към някой редактор – човекът в издателските къщи, който чете пристигащите материали, преценява ги, предлага ги за издаване и работи с автора. В крайна сметка именно на това бюро – редакторското, трябва да се озоват твоите страници. А може би оценката им ще бъде придружена от лек смутен „сърцетуп”… защото и редакторите имат скрита мечта – да открият новия гениален автор, които ще продаде милион копия! (Тук нека си представим колко са облагодетелствани издателите и агентите на имена като Джон Гришам и Пауло Куелио! И щастливите доларови значета в очите им – *качинг*)

За съжаление в много случаи изпратените ръкописи не стават за нищо. Редакторите от пръв поглед забелязват дали авторът е страстен читател. Това си личи най-вече по текстовете, те са често „недохранени”, липсва им задълбоченост. Затова е важно да се изпращат работи, за които няма шест пет – знаеш, че са добри. От тази гледна точка малките издателства са много добър филтър. Именно затова е хитро да се започне с тях. 1 500 продадени копия биха удовлетворили напълно едно малко издателство, но за едно голямо те са равносилни на провал и авторът „изгаря”.

В крайна сметка не се публикуват само препоръчани автори. Винаги се търсят нови имена и най-вече добри книги. За да те забележат, е добре да следиш и да се мяркаш на събитията, посветени на „дебютантите”. (С надежда и пожелание, в скоро време и на теб ще посветят едно такова мероприятие!)

Шеста стъпка – ако знаеш как да развълнуваш и имаш оригинален стил – започваш добре

Редакторите са отворени към всяко предложение. Добре, супер. Но какво изпитват, когато погледнат един нов ръкопис? Някои от тях се осланят на интуицията си. И тогава, когато им попадне толкова вълнуващ и завладяващ текст, че да забравят своята роля, своята работа и се превърнат в обикновен читател – това определено е текст, който ще бъде публикуван. Но конкретна рецепта за отприщване на емоциите очевидно няма.

Има ли такова нещо, което редакторите не искат да видят? Отговорът е да – копирането на стил и сюжет, вкарването в модните тенденции.

А тогава кое е специфичното, което би им харесало? Търси се: собственият глас, собственият език, собственият стил на изразяване – те са незаменими и не подлежат на имитация.

За Микеле Роси от миланската издателска къща Рицоли мечтата е книга, която ще може да дешифрира сложното съвремие – едно време, в което обществото вече няма фиксирани и стабилни ценности, а  личността няма нужда от качества.

Според Джулиа Белони от Сарторио всички новаци пишат за изневярата и несигурността. Но за сметка на това отбелязва, че не се справят зле със стила. А какъв трябва да бъде той, за да впечатли младите? Най-вече изчистен. Преобладаващите диалози са почти задължителни, защото сега речта е визуална, кинематографична.  Затова и литературата трябва да предостави ритъм, който да отговаря на зададеното темпо.

Стъпка седем – пише се, поправя се, накрая се издава

Когато редактор се влюби в един текст, веднага говори с шефовете си. Заедно те оценяват дали произведението е стойностно от литературна гледна точка и дали отговаря на други критерии. И по-точно – отговаря ли „проектокнигата” на политиката на издателската къща; удовлетворява ли желание или потребност на читателите (или евентуално има ли потенциала да ги предугади, или направо да ги създаде); към каква аудитория е насочена и пр. Ако книгата премине този „тест”, се определя тиражът – колко бройки ще бъдат разпространени, и как да бъдат промотирани. После започва хубавото, т.е. дълго и изтощително работене по проекта – редактирането. Авторът и редакторът заедно преработват и доизкусуряват текста, докато не се постигне най-добрият възможен резултат. След това текстът се дава за печат… и сънят се сбъдва! Да, защото в крайна сметка, това е важното – има хора като теб, които са успели да бъдат издадени техни книги. Съобщението, което техните истории предават, е ясно – ако наистина вярваш в нещо и се потрудиш, може да се случи и на теб!

Съветчета

  1. Чети много – иначе може да се окаже, че пишеш банално, „недохранено”
  2. Потърси своя стил – не имитирай този на други известни писатели
  3. Не търси вдъхновение само в своя живот – романът не е дневник!
  4. Срещай се с други надъхани млади писатели – организирайте литературни групи, четете текстовете си и ги коментирате (като нашия НУТ, например)
  5. Направи първите контакти с издателствата – изпрати свои текстове на списания или на литературни сайтове и посещавай събитията, посветени на книгите ( т.нар. литературни четения)
  6. Изучи издателските къщи – за да знаеш какъв тип текстове публикуват и да можеш да изпратиш своите текстове на правилната. Започни с малките.
  7. Изпрати ръкописа си на редактор – само ако си убеден/а, че си постигнал/а оптималния резултат.
  8. Бъди смирен – готов/а да понесеш критиките и поправките, предложени от редактора. Само така писането ти ще се подобри.

~~~

*качинг* (англ.) – звукът на парите

Този материал бе подготвен на базата на превод и адаптация на статията на Габриела Грасо Sogni di carta, публикувана в априлския брой на Cosmopolitan през 2008г.

Превод и адаптация: Мая Коларова

NB: Снимковият материал е зает от други сайтове, които може да посетите като кликнете върху самата картинка.

Read Full Post »

или

Мястото на малките литературни кръгове в българската и световна културна съкровищници

УВОД: Всички български автори са много хубави. Всички български произведения са много хубави и несъмнено имат място при другите, световни произведения, които и те са много хубави.

ТЕЗА: Вече се пише по новому.

ДОКАЗАТЕЛСТВО: Литературата отразява живота или го изкривява с някаква цел, или го изкривява по погрешка. Ако се промени животът, шансовете са много добри да се промени и литературата. Човешкото усещане за живота се формира, както от обстоятелства, касаещи естеството на материята, така и от явления като: социален строй, порядки на комуникация между хората, морална оценка, културни феномени и т.н., разгледани като психологически фактори. При постоянно естество на материята интерес представляват вторите. А променяла ли се е средата, да, значи променила се е и литературата. Ненужно доказахме нещо ясно и не особено интересно.

НАБЛЮДЕНИЯ ВЪРХУ ДОКАЗАТЕЛСТВОТО: Факторите, оформящи мисленето, са били приложени с различна сила и продължителност върху хора от различни поколения и със своя индивидуалност, обулсавяща интезивността на излагане на факторите. Т.е. литературата се е изместила различно спрямо различния човек. Ако има конфликт или неразбиране, то те идват най-вероятно от това. Натурелите обикновено се групират на по няколко големи групи около своите поколения, но не е задължително. Младежта понякога не обръща внимание на неща, на които хората преди нея гледат със сантимент, и изглежда, че тази младеж скверни крайпътни камъни. Младежта иска да отрази нещата, характерни за нейния културен етер, които практически занимават съзнанието й и които на свой ред ще се превърнат в сантимент. Колко подредено. Друго наблюдене е, че излглежда тезата е формулирана доста слабо.

ЗАЩО ЛИТЕРАТУРНИТЕ КРЪГОВЕ СА МАЛКИ: Литературните кръгове навлязоха в тийнейджърската си възраст и страдат от своята липса на всякакъв план, от странните си състояния и от лошата си комуникация.

ЗАЩО ВСЕКИ СЛЕДВАЩИ МЛАДИ ИСКАТ НА СВОЙ РЕД ДА ОБРАЗУВАТ ЛИТЕРАТУРНИ КРЪГОВЕ: 1. Заради надежда за физически контакт. 2. (Тук идва голямата изненада) Защото литературата наистина им харесва. Но те искат да видят и неща по техените схващания.

ГЛАСЪТ НА АНТАГОНИСТА: Всичките тези произведения са за кофата.

ЛИТЕРАТУРНИТЕ КРЪГОВЕ: Мислим, че нямаме проблем с това твърдение. Всъщност това е мнението на хора от нашите редици. Хора извън тях рядко четат нещата ни.

ГЛАСЪТ НА ПАТИЛОТО: Едно време, каква поезия имаше, а сега…

ЛИТЕРАТУРНИТЕ КРЪГОВЕ: Raro senex mutat sententiam. Като цяло, този диалог е малко безпредметен. Но да се знае, че ние винаги сме се опитвали да се докосваме само с уважение до вашия завет.

ВЪТРЕШНИЯТ ГЛАС НА ЛИТЕРАТУРНИТЕ КРЪГОВЕ: Новата литература по-добра ли е от другите литератури?

ЛИТЕРАТУРНИТЕ КРЪГОВЕ: Зависи. Различна е.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ: Дали новата литература е задължителна за по-нататъшното развитие на това изкуството, била тя и със съмнително качесвто, или е толкова лоша, че ще повлече културата надолу? Новата литература се харани с ентусиазъм, тъга и хормони.

Read Full Post »

%d bloggers like this: