Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘Анализи’ Category

Фернандо Арабал създава необикновени светове. Неговите пиеси не са за сцена. Поне повечето от тях. Едва ли има достатъчно авангарден театър и достатъчно авангардна публика, за да бъдат поставени. В неговите текстове намират скривалище сексуалните извращения, фетишите, хомосексуалността, необичайната, твърде страстна любов към майката, религията, деформирана до най-уродливи форми. В творчеството му се срещат психозите, желанията, вярата и абсолютното й отричане.

„Великият церемониал” събира шест пиеси на автора. Във всички тях има няколко повтарящи се образа/истории. От една страна, имаме образа на майката – властна, силна, любяща, изискваща, очакваща и порицаваща непрекъснато. От друга страна имаме герой, който много силно обича майка си, подчинява й се, обожава я и най-силното му желание е да я убие. В пиесите под една или друга форма винаги присъства жената. Тя е убиецът, тя е основата на всяко едно престъпление. Същевременно най-често не жената е необходима и желана като сексуален обект. Обикновено желаният е мъж – мъж, който носи корсети (корсетите на майката с много връзчици), който иска да бъде жена или обича да се чувства така, който изпитва нужда да бъде нараняван, за да усеща удоволствие.

Първата пиеса в сборника – „Гробището на автомобилите” – е малко по-различна от другите пиеси. Първо, тя може да бъде поставена на сцена. Декорите са възможни, озвучаването и ролите – също. Основното в нея е друго. Тя пресъздава библейски сюжет. В един абсурден хотел, затворени в съвсем малки пространства, живеят „зрителите” на спектакъла, който един нов Месия организира за тях. Той се нарича Еману – това е тромпетистът, който заедно със своето трио забавлява всяка нощ бедните с музика. Той има ясно изразени представи за доброто и желае да твори добро, защото:

„Когато сме добри, ние чувстваме огромна вътрешна радост, породена от спокойствието на нашия дух, защото осъзнаваме, че се приближаваме до идеалния образ на човека.”

Същевременно Еману краде. Еману лъже, за да получи жената, която всяка нощ желае. Дори е склонен да убива и твърди, че го е правил. Все пак много от неговите действия напомнят за Исус и неговото разпване на кръста. Дори предателството на Юда е пресъздадено чрез тридесет сребърника и целувка по бузата.

„Великият церемониал” – пиесата, която дава име на сборника, е смесица от едипов комплекс, фетишизъм, проблеми в общуването, страх от другия. „Великият церемониал” е една от пиесите, които е по-лесно да си представиш поставени на сцена. Главният герой – Каваноза, има сложни взаимоотношения с майка си, от която никога не се е отделял. Всяка вечер той излиза, за да намери жена, която да убие в мига на върховното й удоволствие. Така среща и Сил и Лис – две красиви девойки, които омайва. Каваноза,  за разлика от известния любовник  Казанова, е гърбав и недъгав. Пиесата разказва за странната връзка между любовта и смъртта. Всъщност любовта е тема и в шестте пиеси на Арабал. Различен е само ъгълът, от който е представена.

„Архитекта и Императора на Асирия” е пиеса, която представя един нов мит за сътворението. Първите хора на земята не са Адам и Ева, а двама мъже, които непрекъснато избират нови роли за себе си. Единият винаги е учител, който показва на абсолютно неукия и първобитен човек как се живее и какъв е светът. В пиесата непрекъснато се търсят отговори на въпроси за любовта, смъртта, живота, философията. Отново присъстват различки фетиши, отново се сблъскваме, макар и индиректно, с образа на майката чрез предметите, с които той се асоциира.

Действието се развива на пуст остров, на който попада Императора на Асирия. Единствения му жител е Архитекта. Докато Императора има знанието за това, което е било в неговото собствено време и неговия странен ненормален собствен свят, Архиткта има усещането за своя остров и контролираното време. Той е вечно млад и вечно жив и има власт върху природата – животни птици, планини, небесни тела. Общуването между двамата води до преливане на същностите им. Единият се превръща в другия.

На фона на предишните пиеси, „Циркът на пънкарите” е истинска изненада. Тук в основата на действието са реални политически събития. Пиесата самият автор определя като водевил. Пиесата е истинска измислица. Писана е по-конкетен повод, но героите и ситуацията са плод на авторовото въображение.  Две диктатури – фашистката и комунистическата се срещат на неутрална територия, за да се окаже, че участниците в действието много си приличат. Героите на различните режими с еднакъв патос изразяват еднакви идеи. В същото време се оказва, че във всеки от тях живее мечтата и идеята за друг живот. В пиесата мечтаното е циркът, в който героите могат да разкрият талантите си. Естествено желаното се оказва неосъществимо, а пиесата завършва с разстрел.

В пиесите на Арабал сексуалното, любовта и смъртта се оказват тясно свързани. В „Любовният кодекс на един щангист“ това е основа на действието. Иов – щангист в зряла възраст, се опитва да подобри своя световен рекорд. По същото време около сградата броди сериен убиец – разбира се, това е жена, чиято цел са щангистите. Тук жената е прекият убиец, който се осеща като присъствие през цялата пиеса. Филис е описвана като невероятно красива дама, която поставя на любимия си непостижимата задача да й бъде верен при всякакви обстоятелства. Ако не успее – умира. Смъртта си всеки един от щангистите приема без възражения, осъзнавайки, че е нарушил клетвата. Във „Великият церемониал“, Каваноза убива жените във върховния миг на тяхното удоволствие. Същото се случва и в „Любовният кодекс на един щангист“ – спортистите биват пронизани от стрела във сърцето в мига на победата.

Последната от пиесите е „Страхотният смях на лилипутите“. Тук отново присъства любовта. Неин обект е поетът ентомолог Офир, а субекти са всички останали герои – мъже и жени. В пиесата става дума за настъпването на Апокалипсиса, за религията, за вярата в Бога и за науката. Пиесата изгражда образа на една фантастична съвременност. Действието се развива в кралство, в което освен представителите на двореца живеят и лилипути. Кралицата търгува с наркотици, принцесата е разкъсвана от необузданите си сексуални желания, докато принцът е изчистен от дефектите на земното – той е далеч от желанията на материята, витален и чист. Пиесата разказва за молитвата, сексуалните желания и нежността като любов, за вярата в Бог и преминаването й в безверие, както и обратното.

Пиесите на Арабал са провокативни, под грубата сексуалност, цинизъм и ненормалности се крият идеи за вяра, любов, приятелство, очакване на нещо хубаво. Героите са нестандартни, ситуациите в които изпадат – също. Въпреки че представление на Арабал не може да бъде поставено на сцена тук, струва си образите, които изгражда, да бъдат познати.

Златина Димитрова

Пиесите на Арабал прочетох благодарение на инициативата на издателство „Лик“ Имаш ли блог?

Read Full Post »

Романът на Иван Димитров разказва за лъжата, която, повторена сто пъти, се превръща в истина


"Животът като липсваща лъжица"


Никола е хероинов наркоман. Друса от години. Поне така показват тестовете. Така мислят родителите му. Това разбират приятелите му. „Животът като липсаваща лъжица” разказва за превръщането на един  студент, който не употребява наркотици, в наркоман. Това е историята на обществото, което отхвърля различните, което у-нищо-жава хората с проблеми. Протегнатата за помощ ръка е пречупена.

Краткият път от катедрата в университета и топлата домашна среда до клиниките за лечение на наркомании в България и в чужбина води началото си от слух. „Мълвата” е това, което изпраща героя на Димитров в кръговете на ада, за да го завлече на дъното.

„Животът като липсваща лъжица” поставя въпроса да бъдеш или да не бъдеш…наркоман. Изборът се определя от обществото, от страховете, от средата. Сред страниците на романа светът е такъв, какъвто е – забързан, объркан, хаотичен.

В романа се оглеждат предпочитанията на автора към Кафка, Керуак и много други. Високият художествен стил се смесва със езика на улицата. Героят е искрен, истински, неразбиращ, търсещ като всеки друг герой на настоящето.

Всъщност кои са наркоманите? Има ли разлика между пушача на марихуана, приемащия хапчета и поклонника на хероина? Има. И тя се състои в лъжицата – лъжицата, необходима, за да загребе и погребе живота. Лъжицата от „Матрицата”( There is no spoon…), в която се разтваря и изпарява търсеното щастие.

Романът „Животът като липсваща лъжица“ е дебютен за младия автор Иван Димитров, досега познат на българските читатели със своите разкази („Местни чужденци“, Арс 2010). Книгата не се стреми непременно да предизвика скандал, но би могла да разколебае всеки, който мисли, че младите се занимават само с любов, учение и спорт. Макар че вътре има и любов, и побой – жалко, че добрите си изяждат боя.(Издателство «Алтера»)

Златина Димитрова

Read Full Post »

или

Мястото на малките литературни кръгове в българската и световна културна съкровищници

УВОД: Всички български автори са много хубави. Всички български произведения са много хубави и несъмнено имат място при другите, световни произведения, които и те са много хубави.

ТЕЗА: Вече се пише по новому.

ДОКАЗАТЕЛСТВО: Литературата отразява живота или го изкривява с някаква цел, или го изкривява по погрешка. Ако се промени животът, шансовете са много добри да се промени и литературата. Човешкото усещане за живота се формира, както от обстоятелства, касаещи естеството на материята, така и от явления като: социален строй, порядки на комуникация между хората, морална оценка, културни феномени и т.н., разгледани като психологически фактори. При постоянно естество на материята интерес представляват вторите. А променяла ли се е средата, да, значи променила се е и литературата. Ненужно доказахме нещо ясно и не особено интересно.

НАБЛЮДЕНИЯ ВЪРХУ ДОКАЗАТЕЛСТВОТО: Факторите, оформящи мисленето, са били приложени с различна сила и продължителност върху хора от различни поколения и със своя индивидуалност, обулсавяща интезивността на излагане на факторите. Т.е. литературата се е изместила различно спрямо различния човек. Ако има конфликт или неразбиране, то те идват най-вероятно от това. Натурелите обикновено се групират на по няколко големи групи около своите поколения, но не е задължително. Младежта понякога не обръща внимание на неща, на които хората преди нея гледат със сантимент, и изглежда, че тази младеж скверни крайпътни камъни. Младежта иска да отрази нещата, характерни за нейния културен етер, които практически занимават съзнанието й и които на свой ред ще се превърнат в сантимент. Колко подредено. Друго наблюдене е, че излглежда тезата е формулирана доста слабо.

ЗАЩО ЛИТЕРАТУРНИТЕ КРЪГОВЕ СА МАЛКИ: Литературните кръгове навлязоха в тийнейджърската си възраст и страдат от своята липса на всякакъв план, от странните си състояния и от лошата си комуникация.

ЗАЩО ВСЕКИ СЛЕДВАЩИ МЛАДИ ИСКАТ НА СВОЙ РЕД ДА ОБРАЗУВАТ ЛИТЕРАТУРНИ КРЪГОВЕ: 1. Заради надежда за физически контакт. 2. (Тук идва голямата изненада) Защото литературата наистина им харесва. Но те искат да видят и неща по техените схващания.

ГЛАСЪТ НА АНТАГОНИСТА: Всичките тези произведения са за кофата.

ЛИТЕРАТУРНИТЕ КРЪГОВЕ: Мислим, че нямаме проблем с това твърдение. Всъщност това е мнението на хора от нашите редици. Хора извън тях рядко четат нещата ни.

ГЛАСЪТ НА ПАТИЛОТО: Едно време, каква поезия имаше, а сега…

ЛИТЕРАТУРНИТЕ КРЪГОВЕ: Raro senex mutat sententiam. Като цяло, този диалог е малко безпредметен. Но да се знае, че ние винаги сме се опитвали да се докосваме само с уважение до вашия завет.

ВЪТРЕШНИЯТ ГЛАС НА ЛИТЕРАТУРНИТЕ КРЪГОВЕ: Новата литература по-добра ли е от другите литератури?

ЛИТЕРАТУРНИТЕ КРЪГОВЕ: Зависи. Различна е.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ: Дали новата литература е задължителна за по-нататъшното развитие на това изкуството, била тя и със съмнително качесвто, или е толкова лоша, че ще повлече културата надолу? Новата литература се харани с ентусиазъм, тъга и хормони.

Read Full Post »

Целият текст принадлежи на
Електронно списание LiterNet, 31.05.2004, № 5 (54)

ПРЕДМЕТ, СЛОВО, МЕЧТАНИЕ
(“Кутия за писане” на Милорад Павич)
Магдалена Костова-Панайтова

Предметът като мечтание

Лишени от функционалната си стойност, предметите в художествените текстове често се превръщат в огледала, отразяващи едни мечтани картини, ако перифразираме Морис Реймс. Те като че ли се сдобиват с душа, видени са като обиталища, където човекът може да се приюти, бягайки в желаното. Предметът, обграден с любов, придобива вътрешни измерения, които вътрешното зрение непрекъснато променя. Около такъв един предмет може да бъде изграден цял свят, a всекидневната му проза да се превърне в тържествен, поетичен дискурс. “Телата” на предметите поемат тревогите и страховете ни, отразяват нашето бленуване, сдобивайки се с човешкост.
Любуването, подреждането, събирането на предметите съгражда близост, в която прехвърлените блянове и чувства разтварят измеренията на интимното, а в него предметът може да се окаже хипостаза на човешкото.
Подреждайки предметите, ние преподреждаме времето, лишаваме го от крайност. “Функцията на предметите е да осигуряват непрекъснатостта на живота” – казва Бодрияр и в този смисъл в постмодерния свят те са на път да се превърнат във всекидневна митология, която изсмуква тревогата от времето и смъртта (Бодрияр 2003: 101).
В художествения текст предметите понякога откриват илюзията на притежанието, измамната сигурност на придобитото. В романа на Анри Боско “Господин Каре-Беноа на село” има един пасаж, където господин Беноа, който притежава много шкафове, особено се умилява от един дъбов класьор, в който, според него, може да се побере цял един свят от обективни знания, прилежно класифициран. “Чекмеджето – казва героят, – понякога е основа на човешкия дух.” Но така въобразявания шкаф – съкровище на знания, прислужницата е превърнала в кухненски долап, нареждайки вътре сол, горчица, грах…
Целият текст е тук:  http://liternet.bg/publish5/m_kostova/mpavich.htm

Read Full Post »

%d bloggers like this: