Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for март, 2011

Фернандо Арабал създава необикновени светове. Неговите пиеси не са за сцена. Поне повечето от тях. Едва ли има достатъчно авангарден театър и достатъчно авангардна публика, за да бъдат поставени. В неговите текстове намират скривалище сексуалните извращения, фетишите, хомосексуалността, необичайната, твърде страстна любов към майката, религията, деформирана до най-уродливи форми. В творчеството му се срещат психозите, желанията, вярата и абсолютното й отричане.

„Великият церемониал” събира шест пиеси на автора. Във всички тях има няколко повтарящи се образа/истории. От една страна, имаме образа на майката – властна, силна, любяща, изискваща, очакваща и порицаваща непрекъснато. От друга страна имаме герой, който много силно обича майка си, подчинява й се, обожава я и най-силното му желание е да я убие. В пиесите под една или друга форма винаги присъства жената. Тя е убиецът, тя е основата на всяко едно престъпление. Същевременно най-често не жената е необходима и желана като сексуален обект. Обикновено желаният е мъж – мъж, който носи корсети (корсетите на майката с много връзчици), който иска да бъде жена или обича да се чувства така, който изпитва нужда да бъде нараняван, за да усеща удоволствие.

Първата пиеса в сборника – „Гробището на автомобилите” – е малко по-различна от другите пиеси. Първо, тя може да бъде поставена на сцена. Декорите са възможни, озвучаването и ролите – също. Основното в нея е друго. Тя пресъздава библейски сюжет. В един абсурден хотел, затворени в съвсем малки пространства, живеят „зрителите” на спектакъла, който един нов Месия организира за тях. Той се нарича Еману – това е тромпетистът, който заедно със своето трио забавлява всяка нощ бедните с музика. Той има ясно изразени представи за доброто и желае да твори добро, защото:

„Когато сме добри, ние чувстваме огромна вътрешна радост, породена от спокойствието на нашия дух, защото осъзнаваме, че се приближаваме до идеалния образ на човека.”

Същевременно Еману краде. Еману лъже, за да получи жената, която всяка нощ желае. Дори е склонен да убива и твърди, че го е правил. Все пак много от неговите действия напомнят за Исус и неговото разпване на кръста. Дори предателството на Юда е пресъздадено чрез тридесет сребърника и целувка по бузата.

„Великият церемониал” – пиесата, която дава име на сборника, е смесица от едипов комплекс, фетишизъм, проблеми в общуването, страх от другия. „Великият церемониал” е една от пиесите, които е по-лесно да си представиш поставени на сцена. Главният герой – Каваноза, има сложни взаимоотношения с майка си, от която никога не се е отделял. Всяка вечер той излиза, за да намери жена, която да убие в мига на върховното й удоволствие. Така среща и Сил и Лис – две красиви девойки, които омайва. Каваноза,  за разлика от известния любовник  Казанова, е гърбав и недъгав. Пиесата разказва за странната връзка между любовта и смъртта. Всъщност любовта е тема и в шестте пиеси на Арабал. Различен е само ъгълът, от който е представена.

„Архитекта и Императора на Асирия” е пиеса, която представя един нов мит за сътворението. Първите хора на земята не са Адам и Ева, а двама мъже, които непрекъснато избират нови роли за себе си. Единият винаги е учител, който показва на абсолютно неукия и първобитен човек как се живее и какъв е светът. В пиесата непрекъснато се търсят отговори на въпроси за любовта, смъртта, живота, философията. Отново присъстват различки фетиши, отново се сблъскваме, макар и индиректно, с образа на майката чрез предметите, с които той се асоциира.

Действието се развива на пуст остров, на който попада Императора на Асирия. Единствения му жител е Архитекта. Докато Императора има знанието за това, което е било в неговото собствено време и неговия странен ненормален собствен свят, Архиткта има усещането за своя остров и контролираното време. Той е вечно млад и вечно жив и има власт върху природата – животни птици, планини, небесни тела. Общуването между двамата води до преливане на същностите им. Единият се превръща в другия.

На фона на предишните пиеси, „Циркът на пънкарите” е истинска изненада. Тук в основата на действието са реални политически събития. Пиесата самият автор определя като водевил. Пиесата е истинска измислица. Писана е по-конкетен повод, но героите и ситуацията са плод на авторовото въображение.  Две диктатури – фашистката и комунистическата се срещат на неутрална територия, за да се окаже, че участниците в действието много си приличат. Героите на различните режими с еднакъв патос изразяват еднакви идеи. В същото време се оказва, че във всеки от тях живее мечтата и идеята за друг живот. В пиесата мечтаното е циркът, в който героите могат да разкрият талантите си. Естествено желаното се оказва неосъществимо, а пиесата завършва с разстрел.

В пиесите на Арабал сексуалното, любовта и смъртта се оказват тясно свързани. В „Любовният кодекс на един щангист“ това е основа на действието. Иов – щангист в зряла възраст, се опитва да подобри своя световен рекорд. По същото време около сградата броди сериен убиец – разбира се, това е жена, чиято цел са щангистите. Тук жената е прекият убиец, който се осеща като присъствие през цялата пиеса. Филис е описвана като невероятно красива дама, която поставя на любимия си непостижимата задача да й бъде верен при всякакви обстоятелства. Ако не успее – умира. Смъртта си всеки един от щангистите приема без възражения, осъзнавайки, че е нарушил клетвата. Във „Великият церемониал“, Каваноза убива жените във върховния миг на тяхното удоволствие. Същото се случва и в „Любовният кодекс на един щангист“ – спортистите биват пронизани от стрела във сърцето в мига на победата.

Последната от пиесите е „Страхотният смях на лилипутите“. Тук отново присъства любовта. Неин обект е поетът ентомолог Офир, а субекти са всички останали герои – мъже и жени. В пиесата става дума за настъпването на Апокалипсиса, за религията, за вярата в Бога и за науката. Пиесата изгражда образа на една фантастична съвременност. Действието се развива в кралство, в което освен представителите на двореца живеят и лилипути. Кралицата търгува с наркотици, принцесата е разкъсвана от необузданите си сексуални желания, докато принцът е изчистен от дефектите на земното – той е далеч от желанията на материята, витален и чист. Пиесата разказва за молитвата, сексуалните желания и нежността като любов, за вярата в Бог и преминаването й в безверие, както и обратното.

Пиесите на Арабал са провокативни, под грубата сексуалност, цинизъм и ненормалности се крият идеи за вяра, любов, приятелство, очакване на нещо хубаво. Героите са нестандартни, ситуациите в които изпадат – също. Въпреки че представление на Арабал не може да бъде поставено на сцена тук, струва си образите, които изгражда, да бъдат познати.

Златина Димитрова

Пиесите на Арабал прочетох благодарение на инициативата на издателство „Лик“ Имаш ли блог?

Read Full Post »

Омръзна ми да бъда бездомен, безработен, необичан…

Пеньо Пенев напомня за Кобейн. Не по гръндж стила или по прическата, а по смъртта. Поетът, роден в „китно балканско селце“ (Добромирка) и то през 1930 г., умира млад. Умира по собствено желание. Умира след серия неуспешни опити да умре/живее. Буйна къдрава коса, буен нрав, буен живот – 29 години. Като спомен за себе си оставя поезия. Започва да пише едва в трети клас. От свои познати е описван като кротък и спокоен човек. Горещи се само когато рецитира стихове. А са известни много случаи на негови буйства.

Той е журналист, поет, строител. Герой от комунистическото време, живеещ между идеалните представи за света и неудовлетвореността от живота. През 1949 г. Пенев става един от строителите на Димитровград. Публикува в „Димитровградска правда“ и „Стършел“ между 1956 и 1957 година. Това му навлича доста неприятности и е обявен за „вреден за обществото човек“.

През целия си живот страда от непрекъсната меланхолия. Причина за това може да се потърси в неговото детство. В свои писма, писани през 1954 г., той споделя за живота си в не особено благоприятна семейна среда.

Освен проблемите сред обществото, Пенев изживява и неприятности в брачния си живот. Жени се твърде млад, бракът му се разтрогва при скандални обстоятелсва и става причина за първия му опит за самоубийство. Следват втори брак, син и поезия, работа за в. „Стършел“ и на строителни обекти. Към тях се прибавят лишения, непрестанни грижи, затруднения. Меланхолията и алкохолът му пречат да противодейства на проблемите и го пращат в психиатрична клиника, за да се лекува от алкохолизъм. Това не е първото му лечение в такова заведение. Тъстът му прибира съпругата и детето му при себе си. Огорчен от неразбирането и неуспехите, Пенев прави втори опит за самоубийство, но е спасен. На 27 април 1959 г. прави нов опит – смъртоносна доза веронал. Този път успява.

На негово име са кръстени училища, библиотеката и парка в Димитровград. В града има и къща-музей на поета.

Приживе издава само една стихосбирка – „Добро утро, хора!“. Известен е и като автор на апокрифни еротични произведения като „Поема за Кънчо Путкодеров“, „Когато цъфнат теменугите“ и др.

Негови текстове можете да откриете в:

Словото

Литернет

…и тук.

Пеньо Пенев беше тема на „Нут“ на 4 декември 2010.

Read Full Post »

%d bloggers like this: