Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for юни, 2010

В края на месеца Щурчо ще се навърта около/в ТР „Сфумато”.

На 27 юни 2010 г. между 18:00 и 19:30 „Паркът идва” пред ТР „Сфумато”. В събитието ще вземат участие Ясен Василев, Мирослав Христов, Мина Стоянова, Мартин Колев, Лора Шумкова и Иван Димитров.

Два дни по-късно – на 29 юни от 18:00 в ТР „Сфумато” Ясен Василев и Мартин Колев ще четат книгата с поезия

„Подножието на вечерята“ на Мария Калинова.

И друго събитие ще се състои в края на месеца. И отново в ТР „Сфумато”.

На 30 юни в 21:00 ч. ще бъде представен романът „Алкохол” на Калин Терзийски и Деяна Драгоева с участието на актьорите Койна Русева, Ангел Генов, Невена Калудова, Пьотр Кшемински, Филип Аврамов, Мария Сапунджиева, Искра Донова.

Богат избор на събития! Весело лято!

Read Full Post »

В края на май писахме заедно. В общотворението участват:

–         Боби

–         Добрин – гост-странник

–         Юлето

–         Костадин

–         Златина

–         Ани/Тони/Ния

–         Марто

–         Мая

–         Камен

Ето какво сътворихме:

Тя няма име. Поне днес. Просто върви по улицата и наблюдава минаващите покрай нея. Върви, върви, върви. От няколко часа.

Той обича калинки. Изпива по 2 л. вода на ден. Никога не използва градския транспорт и обича хора с различни очи. Днес той няма да отиде на работа.

Вие вече се питате: те познават ли се и защо?

Аз няма да отговарям сама днес: ние сме девет.

Но двама от нас липсват. Случва се. Странно, но се случва предимно през пролетта. Той и тя. Околните изведнъж изчезват. Забравят приятелство, забравят и че от две седмици вали. Важното е, че днес той й звънна.

Дъждът никога не носи добри новини. Никога. А този порой беше най-лошият в живота й, защото й донесе име. Име, което отекваше в главата й, отразяваше се във всяка нейна мисъл и не й даваше покой. „Мразя да вали” – ушите й бучаха. „Мразя и телефонът да звъни”. Втора пауза. И сега какво?

Телефонният звън разцепваше мократа тишина като стадо побеснели комари. Тя се замисли, доближи ръка, а след това я отдръпна от слушалката и отново – треперейки, пръстите й доближиха бялата слушалка. Не издържа и вдигна.

–                     Ало? Кой е?

–                     Мисля, че знаеш.

–                     Ти ли…ти ли си…

–                     А нима си мислеше, че ще се отървеш толкова лесно от мен. Да ме използваш и хвърлиш като парцал.

–                     Знаеш, че не съм виновна. Беше неизбежно.

–                     И все пак ми дължиш един последен разговор…

–                     Слушай…просто, всичко свърши.

–                     По…

–                     Тя тръшна телефонната слушалка и застина. Внезапно звънецът на входата врата отекна в апартамента.

Застана пред огледалото преди да отвори. Едното й око беше зачервено. Сините очи са много чувствителни. Искаше й се да избяга от тази ситуация, но знаеше, че изходът не е входната врата. Там сега я очакваше някой. Вратата се отвори леко след пъхването на ключа. Той влезе и я целуна. После стисна ръката й така, че халката се впи в кутрето й и я заболя. Телефонът отново иззвъня.

Тя го погледна стреснато и леко притеснено. Той отиде до телефона и го вдигна.

–                     Един последен разговор!

–                     Моля? Имате грешка. – И затвори.

–                     Той знаеше, че не е грешка. Знаеше, че тя се е отдала на друг, но се правеше, че не разбира. Как да позволиш на човека, когото обичаш, да си тръгне? Като си тръгнеш. Той отвори прозореца и стъпи на перваза.

Fuck!!! Има ли значение… Гняв, болка…Не…празно, пусто…самотно. Предателството може ли да се прости? А дали може да се забрави? Опита…В продължение на доста време вече. За реалистите историята не свършва така… Тяхната история… Тяхна? Какво дори значи това? Не можеше повече… Явно за чувствителните е така…

Тези мисли протекоха за секунда. След тях покрай ушите му свистеше само вятърът, а някъде отдалече се разнасяше вик. Някой викаше едно име. Май неговото…май…

Може би нещастен опит на подсъзнанието. Всичко, което се чуваше, бяха само клаксони, двигатели деца, бързащи хора и постоянната дандания от сергията под прозореца му.

Три дни по-късно сергията отново функционираше, но за разлика от преди, хората бяха по-тихи и всъщност основно си шепнеха нещо на ухо.

Тя се чудеше коя от двете черни рокли да облече. Всъщност какво значение има. Тя никога не е обичала да ходи на погребения. Тя не знаеше дали изобщо обича поне малко живота си.

Извод: К’о да се пра’и. Случва се 🙂

Read Full Post »

%d bloggers like this: