В края на февруари, в най-дълбокия сняг на хилядолетието, З. ни сбра на вино и приказки. Задачата изискваше не само да влезем в кожата на Шехерезада, но и да включим в сюжета магикореалистичните бръщолевения на някакъв туитър бот (I, for one, welcome our robot overlords). Например: „Датска жена открива, че синът ѝ ѝ е баба“ или „Внезапно се превръщаш в Париж“.
Въпреки (или тъкмо заради) скромния брой присъстващи, клубчето мина чудесно и имаше вино за всички. След няколко срещи с несигурен победител d. се завърна триумфално от Берлин и дори доведе сестра си, която доказа, че талантът е неразделна част от ДНК-то. Ако сте присъствали и имате снимки, не се срамете – пратете ги! Ще ги ползвам за шантаж щом забогатеете от биткойн.
Знам, че ме обичате.
ХОХО
d. (дегустира виното): М-м, усещам нотка на мокро куче… сетер…
Г. (дочува я от друг разговор): d., защо говориш така, аз наистина си поръчвам определено вино като съм там?!
d.: Абе, тая песен не я ли слушаме от 3 часа?
Св.: Да, това е 10-часовата версия.
Г.: Направих конкурс за дебели и мазни…
d: „Дебели и мазни“ звучи като нещо със софт скилс.
М.: Как е на български “instant gratification”?
d: „Макдоналдс“.
d.: Нямаме награди, скъпа, но имаме салам.
М.: А това Бургас ли е?
З.: Не, Варна.
d.: Ау, ние си тръгваме.
Г.: Станах кума, защото ме попитаха много мило.
d.: Мазно, мазно…
Г. & М.: Като кокошка!
М.: Кой ще чете пръв, теглихме ли нещо?
d.: Да, една майна.
Г.: Сега Св. ще каже “Това е толкова януари 2018-та“.
Св.: Не мога да кажа, че сърцето ми е в тази история.
Г.: И аз започвам лежерен разговор с таксиметровия шофьор…
Н.: „Знаеш ли какво сънувах снощи?“
Г.: Какво е „тоалетно парти“? А-а, „тоалетно пате“, добре.
ЛитКулт 